Сърце от черен мрамор

Макс погали черната си котка, която мъркаше от удоволствие до него. Погледна в големите и черни очи и се замисли. На лицето му се изписа ледена усмивка. В главата му нахлуха спомени за земния му живот.

Някога той беше човек. Цялото му ежедневие се въртеше около жената, която смяташе за любовта на живота си. Възнамеряваше да и предложи да се оженят. Разбира се в живота на хората често се случва желанията им да се разминат с реалността. Един ден той с ужас осъзна, че жената, в която е влюбен е изчезнала. Тялото и беше там, но душата и не беше същата. От този ден те бяха като непознати. Нямаха общи теми, не знаеха какво да си кажат, не знаеха какво да правят заедно. Всеки техен разговор водеше до скандал. Тъй като беше влюбен в душата, а не в тялото и, той не искаше да е повече покрай нея. Каза и го и напусна къщата им. Заразя всичко, което имаше и тръгна да я търси из околните градове. Вглеждаше се в очите на всяка срещната девойка. Вслушваше се във всеки весел женски глас, който ехтеше покрай него, но никаква следа от душата на неговата любима. Постепено го застигна отчаянието. Tой дълго се бори с него, но накрая се предаде. Искаше да сложи край на мъките си, но не беше готов да умре. Искаше да си отмъсти за загубата, но не знаеше на кого. Затова реши, че ще отмъсти на всички. Единственото нещо, което му пречеше е парещата болката в гърдите му, която не му даваше мира.

Дълго търси начин да се отърве от нея и накрая откри вещица, известна с черните си магии. Къщата и можеше да бъде намерена само вечер, когато на небето няма луна и звезди в една много гъста гора, в която човешки крак не беше стъпвал от хилядолетия. Всяка вечер той бродеше из гората докато я намери. Не усещаше нито глад, нито студ - само болката.

Той отвори вратата на малката къщичка на вещицата и я видя да стои до камината с гръб към него. Без да се обръща тя пренебрижително го запита, защо е дръзнал да я безпокои. Той не и обърна внимание на думите и. Каза и че не иска повече да не изпитва болка. Вещицата бързо извърна глава към него, очите и блеснаха и тя се засмя, както само вещиците могат. Имаше решение на всичките му проблеми – малка колба с черна кипяща отвара. Той нямаше какво да губи. Изпи я без да се замисли.

Мигом пребледня и лицето му се изкриви от болка. Строполи се на земята, издаде вик и заби нокти в пода. Настъпи тишина. Времето спря и като че ли имаше намерение да остане така завинаги.

Изведнъж той се изправи на крака с едно бързо неестествено движение. Лицето му беше все така бледо, но нямаше никаква следа от болка. Очите му – целите черни и един странен зловещ блясък в тях. Сърцето му се беше превърнало в студен черен мрамор. Кръвта му беше замръзнала във вените. Цялата му фигура излъчваше някакво плашещо спокойствие. Нямаше никакво съмнение, че всичко човешко в него беше изпепелено.

Отвори уста и цялата стая заехтя: „БЛАГОДАРЯАААХАХАХАХАХАХХХАХАХ!!!!!!!”
Вещицата пристъпи назад и прикри лицето си от ужас. Не очакваше такъв резултат. Отварата превръщаше сърцата на хората в камък и ги лишаваше от чувства, но при Макс резултатът беше потресаващ. Гневът и болката в сърцето на му се бяха обединили в нещо много могъщо и зловещо, което сега беше на свобода.

„Кой си ти?” – попита с треперещ глас тя. „ПРИНЦЪТ НА МРАКА!!! НА ПРОСТОСМЪРТНИТЕ ИМ Е ЗАБРАНЕНО ДА ГОВОРЯТ С МЕН!”- заехтя стаята. Той заби поглед в очите и, които мигновено побеляха и тя се превърна в камък. С едно движение срути къщата и бавно потъна в Мрака.